НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО ИОАННА, ЦАРИЦА БЪЛГАРСКА И ПРИНЦЕСА САВОЙСКА
Джованна Елизабета Антония Романа Мария, Принцеса Савойска, е родена на 13 ноември 1907 г. в двореца Квиринале в Рим. Дъщеря на италианския Крал Виктор Емануил ІІІ и Кралица Елена, родена Принцеса Петрович-Ньегош, дъщеря на Черногорския Крал Никола І.
Кръстена е по римокатолически обряд на 11 март 1908 г., а кръстница й става прабаба й - Принцеса Елизабета Саксонска, Херцогиня на Генуа, майка на Кралица Маргарита Италианска, вдовицата на Крал Умберто І. Първата Савойска Принцеса, която носи името Джованна, е дъщерята на Одон, Херцогът на Аоста и Киаблезе. Родена е през 1344 г. Омъжва се за византийския Император Андроник ІІІ Палеолог. След коронацията си приема името Анна в чест на блажената майка на Света Богородица.
Принцеса Джованна получава най-доброто за онова време образование. Отрано проявява интерес към музиката и изкуството. Свири на виолончело под наставничеството на маестро Даниеле Амфитеатров. Чете много, продължавайки страстта на своя баща. Крал Виктор Емануил е енциклопедична личност, колекционер и изследовател в областта на нумизматиката. За всеки празник подарява на дъщеря си книги.
Години по-късно Царица Иоанна казва: „Книгите са най-добрите ни приятели, те никога няма да ни предадат!". Обича да чете исторически книги, биографии, изкуство. Те са нейното спасение в двете години, прекарани в ненормалната обстановка след преврата от 9 септември 1944 г., когато под предлог нейната и на децата й сигурност са наложени известни ограничители мерки. От писмата й към бившия регент Тодор Павлов ясно личи, че настоява да бъдат изпратени касите с книги, които за нея са от особено значение и събуждат определени чувства. Още повече, че това е заложено в обещанието, което регентите поемат от името на Георги Димитров преди отпътуването. „Като не получих петте милиона лири стерлинги от правителството в София, не получих и това, което беше много по-скъпо за мен - книгите от моята лична библиотека." Накрая обещават, че ще ги продадат на търг и ще й изпратят парите. Това е поредното неизпълнено обещание...
В годините на Първата световна война Принцесата за пръв път става свидетел на делата на милосърдието. Майка й превръща Квиринала в болница за ранени, а баба й Кралица Маргарита прави в своя дворец, в който днес се помещава Американското посолство в Рим, хоспис за ранени офицери.
През септември 1923 г. Джованна и сестра й Мафалда се разболяват от тиф. Опасността от фатален изход е твърде голяма. Всички горещо се молят Бог да им дари изцеление. Принцесата моли Свети Франциск за помощ, като дава обет пред него. Въпреки безсилието на лекарите, които не дават големи надежди, постепенно двете момичета оздравяват. На следващата година двете отиват на поклонение в Асизи, за да благодарят на Светеца. Вероятно тогава Джованна приема да стане Францисканска терциария. Терциариите принадлежат към третия орден на Свети Франциск, като някои от тях дават определени обети, без да е задължително да приемат монашество. Францискански терциарий е и блаженият Папа Йоан ХХІІІ, който до кончината си остава верен приятел на България и Българското Царско семейство. Монсеньор Анджело Джузепе Ронкали е Апостолически визитатор в България от 1925 до 1935 г., след това става Апостолически нунций в Париж и Кардинал-Патриарх на Венеция, а през 1958 г. е избран за Папа Римски. Той изиграва основна роля за благоприятното развитие на преговорите при брака на Цар Борис и Принцеса Джованна. В израз на дълбоката му привързаност към България моли Папа Пий ХІІ да промени епископския му титул от Гангрийски на Месемврийски (Несебър).
През 1927 г. Цар Борис предприема първото си задгранично пътуване. След близо девет напрегнати години той решава, че моментът е благоприятен. Посещава редица европейски столици, а в Италия е приет от Крал Виктор Емануил в Сан Росоре, любимата резиденция на Савойското семейство. Царица Иоанна пише в спомените си: „Видях Борис за пръв път на 25 септември 1927 г. Пътуваше из Европа с брат си Кирил. Първото ми впечатление беше благоприятно. Бях на двадесет години. Интересуваха ме хора със сериозен и уравновесен вид, какъвто беше Борис... Беше на тридесет и три години, облечен в цивилни дрехи от тъмен плат, както му беше навик". При това първо посещение Царят не показва с нищо, че има желание да се ожени за нея, въпреки че му е направила силно впечатление, както споделя с брат си. Предложението е отправено по-късно чрез Княз Кирил и Принцеса Мафалда.
Минават повече от две години. До 8 януари 1930 г. - сватбата на италианския Престолонаследник Принц Умберто с белгийската Принцеса Мария Жозе. Цар Борис присъства като почетен гост. Тогава има възможност да поиска лично ръката й и получава положителен отговор - тя приема да стане Царица на българите. Можем да си представим радостта на българския Монарх, но както твърдят мнозина негови съвременници, трудностите в живота са го направили песимист - опасява се от съответните канонически пречки пред евентуалния им брак - той е православен, тя е католичка.
Тогава на помощ идва апостолическият визитатор в България архиепископ Анджело Ронкали. Съгласно разпорежданията на римското каноническо право (канон 1557) Цар Борис трябва да даде писмено съгласие децата от този брак да бъдат кръстени и възпитавани като католици. Първоначално становището на Българската православна църква е мъжките наследници да бъдат кръстени православни, а момичетата - католици. По-късно Светият синод се съгласява само Престолонаследникът да бъде православен.
Отчаян от тези доктринални перипетии, Царят нарежда на българския пълномощен министър в Рим ген. Иван Вълков да преустанови подготовката на неговата женитба. Дори в емоционален изблик заявява, че е готов да остане ерген, ако не се ожени за Принцеса Джованна. От своя страна тя декларира готовността си да се оттегли в манастир при неблагоприятно развитие на събитията.
Принцесата отправя две писма до Папата. Чрез първото моли благословението на Светия отец да сключи смесен брак, а чрез второто да й се разреши актът на свещеното бракосъчетание да се извърши в Асизи - града на Св. Франциск. Накрая, след продължителни и на моменти безизходни преговори, Ватиканът дава благословия за венчавката.
На 25 октомври 1930 г. Принцеса Джована Савойска се омъжва за Борис ІІІ, Цар на българите. Венчалната церемония е извършена в Долната базилика на Свети Франциск в Асизи, Италия, от отец Антонио Мария Рисо, професор по физика, който се подпомага от деветима български студенти-богослови. Свидетели стават Принц Умберто Савойски от страна на булката и Херцог Албрехт Евгени и Княз Кирил от страна на младоженеца.
От пристанището в Бриндизи новобрачната двойка се качва на най-луксозния български пътнически лайнер „Цар Фердинанд І" и отпътува за България. Навсякъде по пътя Царското семейство е посрещнато с почести, а преминаването на Златния рог е ознаменувано от двадесет и един топовни салюта, дадени от турската флота. Параходът „Цар Фердинанд І" акостира на Бургаското пристанище в ранната утрин на 29 октомври. На пристана Царица Иоанна е приветствана от Сливенския митрополит Иларион, който й поднася икона на Спасителя, с която тя не се разделя до деня на кончината си.
В храм-паметника „Св. Александър Невски" в София Царската двойка получава благословението на Българската православна църква. В този свещен момент Джованна, Принцеса Савойска, става Иоанна, Царица Българска. Наред с небесните й закрилници Свети Антонио от Падуа и Свети Франциск, над нея бди и всебългарският покровител Свети Йоан Рилски Чудотворец.
По повод сватбата си Царят и Царицата получават подаръци както от чужбина, така и от пределите на Царството. Подаръкът на трите държавни банки - Народната, Земеделската и Централнокооперативната, е в размер на 5 милиона лева, които впоследствие Царица Иоанна влага в построяването на Тревненския преванториум.
Строежът е започнат през 1938 г. като детски преванториум за гръдно болни, а е открит на 8 март 1944 г. като Царски детски санаториум „Цар Борис ІІІ". Ето какво си спомня един от присъстващите: "Търновският митрополит Софроний отслужи водосвета, след което Н.В. Царицата започна да чете текста за дарението, което прави на Дирекция на народното здраве. Но изведнъж гласът й секна от вълнение. Князът даде на началника на канцеларията на двореца Павел Груев знак да дочете текста. Първият управител д-р Асен Шопов, прикрепващ внимателно подръка Царицата майка, показваше с голяма радост придобивките на сградата. Последния оглед на строителството Н.В. Царицата извърши на 25 октомври 1943 г., като прояви интерес към довършителните работи, в това число и за асансьорите на фирмата „Шиндлер".
Понастоящем санаториумът носи името Детска болница за белодробни заболявания „Царица Иоанна", от основаването му до днес в него са лекувани повече от 40 хил. деца.
В дните на Царската венчавка като дар десетки държавни и частни предприятия правят благотворителни акции и помощи. Горнооряховската община отпуска 100 000 лева, с които да се закупят обувки и облекла за бедните деца в града.
Царица Иоанна се заема със задълженията си към Българския червен кръст и Училището за милосърдни сестри, чийто патронаж приема. По нейно настояване пристигат чужди инструктори и преподаватели, необходими за съвременната подготовка на младите български сестри. В края на всяка учебна година лично тя връчвала дипломите на всяка от сестрите, като ги напътствала за бъдещата им милосърдна работа на полето на състраданието и грижите.
При завръщането си в Отечеството през 1993 г. Царица Иоанна е удостоена с почетния знак „100 години Български червен кръст" и поема патронажа на възстановения Дамски комитет на Червения кръст и Клуба на медицинските сестри, създадени през 1939 г. Ето какво си спомня председателят на БЧК проф. д-р Стоян Саев: „При една моя среща с г-н Корнелио Самаруга, председател на Международния червен кръст, когато заговорихме за България, той възкликна: „О, Царица Иоанна!" Той познавал Царицата отдавна, дори самият я е посещавал в Португалия и много я уважавал за благотворителността й, която не е преставала дори в годините на изгнанието". Неговата майка Ана-Мария е приятелка от детинство с нея и до края поддържат близък контакт.
На 16 юни 1937 г. 101 топовни салюта възвестяват на българския народ, че България има Престолонаследник - Негово Царско Височество Симеон, Княз Търновски и Херцог Саксонски. Този щастлив акт отприщва народната радост и става повод за непознати в новата ни история изблици на народна любов и вълнение. Към двореца се стича многохиляден народ. От всички краища на родината се изпращат дарове и поздравления.
Раждането на Престолонаследника е ознаменувано с амнистирането на 4000 затворника, с опрощаването на стари данъци и глоби, с повишение с по една единица на оценките в училищата. На тази еуфория дворецът отговаря по следния начин:
„По случай раждането на Н.Ц.В. Престолонаследника Техни Величества Царят и Царицата получават съобщения от общини, съюзи, дружества и частни лица за подаряване на недвижими имоти - места, гори, къщи, или за събиране и отпускане на средства за купуване подаръци за Наследника. Техни Величества са дълбоко трогнати от това внимание. Те благодарят от сърце за така изказаните им добри чувства от страна на народа, но съжаляват, че не могат да приемат такива дарове. Биха се радвали повече, ако вместо подобни дарения желаещите се притекат на помощ на многобройните свои бедни и страдащи съграждани."
Младата българска Царица непрестанно полага грижи за болните и страдащите, като проявява своята преданост и любов. През 1932 г. тя откупува от банкера Атанас Буров двадесет и два декара земя, намираща се в покрайнините на града тогава. На това място започва грандиозният строеж на първата построена по европейски стандарти болница. Проектът е възложен на известния български архитект Овчаров. Сградата е завършена през 1935 г., а освещаването е на следващата година. Разходите по сградата, вътрешното й обзавеждане и специализирано оборудване са лично дарение на Царицата. През 1938 г. тя дооформя благотворителния си акт, като дарява болницата на Фонда за обществено осигуряване на работническото здравеопазване. На фасадата през 1941 г. с бронзови букви е изписано името на Августейшата дарителка. Във фоайето до 1946 г. стои нейният бронзов бюст. В годините на комунистическия режим болницата е известна с абревиатурата ИСУЛ. Едва след 1990 г. Университетската болница възстанови името на своя патрон „Царица Иоанна".
Възпитанието на Престолонаследника и сестра му Княгиня Мария Луиза се провежда под непрестанните грижи на Царицата. Когато Княз Симеон отказва да се моли, а предпочита игрите, тя му заявява: „10 процента от българите са мюсюлмани и се молят по пет пъти на ден, какво биха си казали, ако знаят, че Престолонаследникът отказва да изпълнява своите религиозни задължения." С любяща строгост им заявява: „Какво предпочитате, сега да ви позволявам всичко и по-късно да съжалявате, или сега да съм строга и после да ми благодарите?" Те избират второто и никога не съжаляват.
На 28 август 1943 г. се случва нещастие, което довежда до катастрофални последици за по-сетнешното развитие на българския народ - смъртта на Цар Борис ІІІ. От края на същата година над небето на София все по-често прелитат англо-американски самолети. Започват чудовищните бомбардировки над мирно население.
На 10 януари 1944 г. столицата е неколкократно ударена от въздушните крепости на съюзниците. Разрушенията са катастрофални. Унищожени са жилищни сгради, болници, църкви. В тези дни по-заможните успяват да напуснат града и да се оттеглят в провинцията. В спомените си министър-председателят К. Муравиев казва: „Една жена, една майка трябваше да покаже на българските политици, какво значи мъжество - Царицата."Ето какво пише тогавашната преса: „Веднага след последната бомбардировка Царицата и Княз-Регентът са обиколили столицата, като са разговаряли навсякъде с гражданите и властите, осведомявайки се за взетите мерки и утешаващи пострадалите... Н.В. Царицата е изпратила на кмета на град Враца, от страна на Н.В. Царя сумата от 20 000 лева за подпомагане на бедните семейства в града, пострадали от бомбардировките". Редица фирми и дружества изпращат чрез Царицата дарения: „Фирма „Андонов и Михайлов" - текстилна фабрика в Сливен, изпраща 100 одеяла, с които да бъдат подпомогнати нуждаещите се благотворителни институти. От Девическото практическо училище „Трудолюбие" в Плевен - 9050 лв.; от Търговското сдружение в с. Рила - 8500 лв. и т. н."
След преврата от 9 септември 1944 г. ситуацията за Царското семейство става изключително тежка. Още същата нощ са отстранени и арестувани регентите на малолетния Цар - Княз Кирил, проф. Филов и ген. Михов. Започват чудовищни репресии в обстановката на сковаващ страх и гонения. Княгиня Евдокия е задържана, многократно разпитвана и унижавана. Царицата е подложена на непрестанен натиск, но ясно показва своята твърдост и сила. Прислугата веднага е подменена с верни на преврата лица. Новосформираната народна милиция многократно прави обиски в двореца. При един от тях, намирайки нотни листа в един хармониум, решават, че това са кодирани документи. Друг път попадат на фотографии на покойния Цар и с благоговение връщат всичко на място.
Съществува реална опасност Царското семейство да стане жертва на инцидент. От навлезлите в парка на двореца съветски войници, стрелящи по фазани, е произведен изстрел, куршумът попада в стаята на младия Цар. Друг път при преминаване на жп прелез пияни войници стрелят в задното стъкло на автомобила. Въпреки това Царицата пътува из България без охрана и казва: „Аз съм Царица и моята защита е Българският народ."
На 1 февруари 1945 г. са изпълнени смъртните присъди на т.нар. Народен съд. Убити са регентите, всички министри, депутати и най-верни съратници на Цар Борис ІІІ. Из цялата страна са извършени зверски убийства и репресии. След този чудовищен акт регентът Тодор Павлов с невиждана арогантност изказва съболезнования на Царицата от името на правителството.
Въпреки всичко това, години по-късно Царицата с християнска любов и смирение не осъжда враговете си, просто ги нарича „червените". По време на военния преврат в Португалия от 1974 г., известен като революцията на карамфилите, когато значителна част от португалските благородници и заможни люде напускат страната, Царицата категорично отказва. Тези събития са като детска приказка в сравнение с това, което са извършили „червените" в България.
След проведения на 8 септември 1946 г. референдум „за премахване на монархията" Царицата майка, малолетният Цар и сестра му напускат пределите на родината и се отправят по нелекия път на изгнанието.
В годините на изгнание благодарение на „голямата си вяра и силната си воля" Царица Иоанна успява да изгради у своите деца чувство за отговорност към Отечеството, трудолюбие и готовност да поемат на плещите си отговорността за съдбините на българите в определения исторически момент.
През 1955 г., съзнавайки ролята на Монарха, подпомогната от брат си Крал Умберто, както и от някои съмишленици, организира встъпването му в 18-ата му годишнина. Съгласно разпоредбите на Търновската конституция при навършване на пълнолетие Монархът полага клетва и с манифест обявява на народа си за това. На тържествения акт в Мадрид се събират българи от всички точки на света, както и представители на европейската аристокрация. Цар Симеон ІІ получава от вуйчо си голямата огърлица на ордена „Св. Благовещение".
След венчавката на Цар Симеон ІІ с доня Маргарита Гомес-Асебо и Сехуела през 1962 г. Царицата майка решава да се оттегли. Избира Ещорил, Потугалия, преди всичко заради брат си Умберто ІІ, който живее в Кашкаиш, но също така и заради климата и морето. През 1966 г. прави поклонническо пътуване до Божи гроб, откъдето донася маслиново дръвче - символ на християнската надежда, и го засажда пред дома си. На изказаните притеснения от страна на монасите, че вероятно властите няма да й позволят да го изнесе от Израел, а и да позволят, дръвчето ще загине, отговаря: „В моя дом нищо не умира." Днес дървото е голямо и краси португалския й дом, а на стеблото му е поставена табела със съответната година и мястото, откъдето е донесено.
От самото начало на португалския си живот, приема енорийския храм „Св. Антоний", покровителя на Лисабон, за пристан на своята християнска душа. Още повече, че св. Антоний от Падуа е един от небесните й закрилници. Поне два пъти седмично посещава храма и молитвено съучаства в светата служба. Дарява богослужебни одежди и църковна утвар. Дискретно участва в организирани благотворителни вечеринки, а събраните средства дарява на бедни деца от енорията. Всяка Коледа им изпраща дрехи и храни, някои от пуловерите е изплела със собствените си ръце.
Дори в годините на тежкото изгнание не забравя едно от задълженията на всеки християнин - милосърдието. С постоянство в тази посока тя изживява своята дълбока и осмислена вяра. Често казва, че никога не благодарим достатъчно на Бога за Неговите безмерни благодеяния и милост. Не говори за своята благотворителност, всичко прави ненатрапчиво и дискретно.
Подпомага материално строителството на детски дом и кухня в съседното на Ещорил градче Кашкаиш, а два пъти месечно изпраща продукти в един старчески дом и кармелитски манастир.
След промените в България всяка година от 1990 г. изпраща дрехи в сиропиталище „Княгиня Мария Луиза" в Пловдив по повод рождественските празници. Част от пуловерите отново е изплела сама.
Още от пристигането си в България през 1930 г. тя обожава източноправославното пеене. Смята, че звученето му е уникално поради „ненадминатите български гласове". През 1999 г. предвид напредналата възраст и невъзможността да посещава редовно енорийския си храм решава да построи параклис в градината на дома си. Параклисът е осветен в присъствието на Царицата майка, Цар Симеон и Царица Маргарита, Княгиня Мария Луиза и най-близки приятели. Този „екуменичен храм", както тя го нарича, съчетава типични за източното и западното християнство архитектурни белези. Олтарната част, над която стои разпятие, е съобразена с изискванията на Римската църква, като веднага до него е поставен иконостас в източен стил. От стените гледат образите на светите братя Кирил и Методий, на покръстителя на българите Св. Цар Борис Михаил, на покровителя на черногорския кралски дом Св. Петър Цетински, на Св. Георги Софийски. На външната стена е поставена иконата на Св. Богородица Пътеводителница, а под нейния образ по поръка на Царицата е засаден благоуханен български здравец.
След блажената й кончина параклисът е дарен от Царското семейство и преместен в българското посолство в Лисабон през 2001 г. Същия ден в присъствието на децата й в Ещорил е кръстена улица на нейно име.
Нейно Величество Царицата майка Иоанна почива на 26 февруари 2000 г. Тя завърши земния си път на благословените 92 години. С живота и делата си заслужи признанието и благодарността на всички. Кончината й е отбелязана със ставане на крака и едноминутно мълчание от всички парламентарни групи на българското Народно събрание. Из цялата страна са отслужени панихиди и заупокойни служби. Тленните й останки са положени в любимия й град - Асизи, в Умбрия.
За нея с пълна сила важат думите: „Когато Тя отиде на небето, ние, останалите на земята, станахме много по-бедни". | |
